TOPIC: Ханс Хейно Еверс

ІІ.

Разказването на приказки поначало е форма на устна поезия, която се е появила като уникална форма на изкуство още преди литературата да е била създадена. Все пак тя се е съхранила по-дълго, отколкото епичната поезия, която също е била основно устна. Разказването на приказки е продължило да процъфтява през дългия период, когато устното и литературното са съществували едновременно, дълго преди литературната форма на разказване на приказки да се е развила успоредно с по-старата устна форма. По-късно литературните историци – особено онези от романтичното движение – са имали склонността да допускат разпознаване на анонимни, устни разказвачи на приказки, но не и да намерят литературен двойник. И двата начина , в крайна сметка, заслужават своето място в историята на жанра. Защото само с такова разграничаване специалната историческа заслуга на тези епически форми може да се превърне в доказателство: изкуството на разказване на приказки е претърпяло дълбоки радикални промени, които културите са способни да преживеят, именно постепенният преход от мнемотехническите способи към правописа и печата. Това поставя изкуството на разказване на приказки на премиерна позиция в историята на цивилизацията. Фигурата на разказвача, позната от зората на историята, остава с внушителното си присъствие в изкуството на разказване за доста дълго време, докато се осъществи постепенно преход от устно към писмено литературно творчество. Всъщност, все пак само на доста по-късен етап, разказвачът на приказки си проправя път за своите литературни изяви, както прави това романистът.
Естествено, устната традиция остава стилистичният модел за литературно разказване на приказки, който търсеше да представи комуникативните стратегии и стилистичните черти, типични на устната поезия. С други думи, литературното разказване се подчиняваше на правилата на устната стилистика. Същите стилистични принципи могат да се отнесат и към устното, и към литературното разказване на приказки. Всички разкази, например, ще бъдат лесно запомнени; това е единственият начин, по който те могат да бъдат запаметени и предавани нататък.
Социокултурната функция, осъществявана от детската литература в ортографичните култури, е отговорна за нейната продължаваща привързаност към техниките на устното разказване. Този исторически преход от устна култура към писмена, който се е случил в период на много векове, бе повторно намерил ефект на онтогенетично равнище, като би трябвало да се понесе индивидуално и стъпка по стъпка. Тъй като традиционното изкуство за разказване на приказки, съпътствало човечеството през цялата история, докато тези радикални промени ставали, детската литература на лично равнище придружава индивида, от неговите първоначални етапи на устната към света на ортографичната култура. Обаче, разказването на приказки може да изпълни тази социокалтурна функция, ако остане близко свързано с устната култура. За да стане достъпна до най-малките читатели, детската литература трябва да запази есенцията на устната поезия, в правилния смисъл на думата. Даже когато може да бъде представена в писмена форма, детската литература би трябвало все още да е източник на употреба на стилистични черти и форми на комуникация, които подражават на акта на устно разказване в името на слушателите, които могат да са още сравнително незапознати с писменото слово и изискват да познават устни образци на разказване на приказки за литературна комуникация, която е издадена. Ето защо в детската литература виждаме особени звена, както на комуникативните роли на разказвача, на адресата, специално в творбите, написани за читатели, принадлежащи на възрастовата група от десет до дванадесет. Разказвачът провъзгласява неговата приказка и обяснява нейната процедура, продължително въвлича читателя, като се обръща към него пряко през цялото време. Идеята е да създаде впечатление, че комуникацията е устна; такова „комуникативно излишество” съществено отчита „простотата” на детската литература. Приказката е лесно разпознаваема от адресата като прост устен акт, общуване лице в лице, с нейната преоблечена литературна природа.
Сравнителната свързваща функция на детската литература обяснява защо историческото успоредяване на формите на устно и литературно по време на прехода може да бъде открито и възстановено в нея. Първоначално и после, отпратката би трябвало да бъде направена, за да импровизира разказване на приказки, една чисто основана на паметта дейност, която, разбира се, много малко възрастни все още предават до наши дни. Една историческа аналогия към импровизираното разказване на приказки е устното съчинителство все още представяно в без писмените култури извън развитите страни по света.
В ортографичните култури разказването на приказки, основани на писмено слово, е по-популярно за децата. Добре известният израз „четене високо” често не се употребява правилно в контекста си. Първоначално историите не са всъщност четени на деца; в по-голяма или по-малка степен се отнасяха „импровизирано”, често силно неподготвено от обстоятелствата на попадналата ситуация. Тук текстовите функции като средство за запаметяване при разказвача на приказки; записаната история е просто вид твърдо установена църковна поема, която може да се открие в много събрани примери от късно-средновековния и ранно-съвременния периоди. Тези антологии съдържат примерни приказки, които са ползвани от проповедниците да разкрасяват поученията си.
Вторият тип на четене високо съдържа четенето на разкази с достоверно чувство: писменият текст тук става обект на рецитиране дума по дума. В този случай, слушателите са деца, които въпреки че не могат да четат все още или имат недостатъчен опит в четенето, осъзнават писмената култура и функционалните й механизми. Това елементарно познание ги убеждава да се противопоставят на импровизация и да ограничат ролята на възрастния рецитатор преди тях е авторът на текста. Даже преди децата да станат истински читатели, в тяхно право е, те да откриват вродено правило на литературата, където „авторът” трябва винаги да е изворът на текста. Въпреки всичко, авторът ще остане тъждествен на разказвача като текстов авторитет за дълго време. Текст, предназначен да се чете високо, също проявява някои черти на устното слово: той трябва да е подходящ за рецитация, човек трябва да може да го проумее, като го слуша. В исторически план, този тип четене високо е аналогичен на широкоразпространената практика на четене на разкази, избрани откъси от романи на обществени събирания, които изчезнаха само през деветнадесетия век, когато хората започнаха да четат романи наум и сами.
Даже детската литература, която сега е писана да се чете наум, отколкото високо, съответства на устната приказна форма в условията на стилистиката, например, така също като условните ситуации за устно предаване, преките ремарки, често адресирани към читателя, ясна сюжетна конструкция и герои, чиито атрибути могат лесно да се предават по памет.

Превод Мария Чулова