TOPIC: Еверс

ІІІ.


Освен съответствията с устното изкуство, друг признак, по който детската литература се различава от литературата за възрастни е нейната дидактична природа.Въпросът би трябвало, обаче, да бъде повдигнат: дали този дидактичен елемент не отбелязва друга следа на традиционното изкуство на разказване? Уолтър Бенжамин вярваше, че дидактиката винаги е била същностен елемент на цялото изкуство на разказване.” Всеки истински разказ съдържа, открито или скрито, нещо полезно. Полезността може, в един случай, да съдържа една поука, в друг, някои практически наставления; в трети, в пословица или максима”. Във всички случаи разказвачът на приказки е мъж, който е съветвал неговите читатели” (Бенжамин, 1982 /1868/: 86). Тази практическа ориентация на разказването датира от пред-литературните времена, по време на които традицията на устното разказване се е зараждала. В устната култура, поетичната реч не е притежавала никаква автономност; тя е неделима от потока на традицията, обслужваща разнообразни функции. В този контекст, поезията винаги е била поне историография, космология, природна история, бихейвиористична психология и практически съвет. Ето защо традицията винаги асимилира настоящето. Тази втора функция на устната традиция , въпреки че е нещо като практическа употреба е видоизменяло живота на изкуството за разказване: Приказките се разказват заради ползата от техните възгледи и прозрения за света и същевременно, те са често доста неосезаемо адаптирани към практическите изисквания на настоящето. Това обяснява как са се съхранили жизнеността и практическата си стойност през вековете.
Практическата ориентация на всяко разказване на приказки, описана тук, не е напълно една и съща като по-късния феномен на епическите форми, които бяха приспособени за учителски цели, състоящи се в употреба на разкази, за да илюстрират теоретични доктрини. Тук, разказването на приказки преследва друга цел, предимно риторично аргументирана. Демонстрирането на общ принцип чрез даването на специални примери е съвсем различно от даването на съвет. Обаче, когато приказките са оригинално разказвани, беше, за да дават съвети и този аспект оцеля в епическата литература като описания и конкретни примери. Моралът, практическото наставление, пословицата или максимата, които определиха принадлежността на оригиналната цел на изкуството на разказване, според Бенжамин, към “епическата страна на истината”: “Съветът загърнат в тъканта на истинския живот е мъдрост”/ пак там: 86-87/. Пословиците са просто фрагменти на стари приказки. Всяко намерение да освободи епиката от нейното възпроизвеждане на истината беше, за да предаде какво е оригинално чуждо на изкуството на разказване. Епиката трябва, обаче, да се счита като форма, имаща за цел, измежду другите неща, да внуши мъдрост. Последователната фаза на нейното развитие, което търсеше приспособяване на литературата към целите на преподаване и което неизбежно се появи толкова скоро, колкото културите си кодифицират концепциите за себе си и техните светове на доктрини, изместили практическата ориентация с теоретична.
В детската литература двата типа дидактическо разказване на приказки са се употребявали. Всичко на всичко, изглежда че най-скорошният тип литература, ориентирана повече към дидактиката отколкото към мъдростта, е преобладавал. Исторически погледнато, литературата предназначена изключително за деца се разви от нуждата да се наставляват децата по религия, етика, морал и логично това продължи да обслужва целта значително време. В този контекст, приказките не биха могли никога наистина да бъдат повече от средство за изясняване на доктрини и етикет на поведение на децата. Като високата литература беше освободена от оковите на такива наставнически функции, заявявайки своята естетическа автономност, дидактическата детска литература и другата функционална литература беше постепенно възприета като естетически ниска. Същевременно, обаче, романтическото движение разви оценка за оригиналната дидактика на традиционно известното изкуство на разказване на приказки. Можем да наблюдаваме, например, в творбите на Братя Грим как дидактиката на такива жанрове на разказване като вълшебните приказки, легендите, митовете или забавните приказки, замислени да предлагат съвет, пословици или известни максими, бяха считани за различни от твърдата дидактика на рационалистическите примери. В техния пролог от 1812г. към техните “Приказки за деца и домакинства”, Братя Грим свидетелстват за факта, че “ценните съвети и уроци за настоящето лесно се предлагат от тези вълшебни приказки ; това не беше тяхна цел, нито имаха намерение да свършат с това, но това израства от тях както добър плод от здрав цвят, без действия от хората” /Еверс 1984: 563/. Там “оригиналната” полза от разказване на приказки е описана от романтическите термини и дефинирана като характерна черта на “истинската поезия”, която никога не може да бъде “не съотносима към живота”.
Преоткриването на оригиналната дидактика на традиционното изкуство на разказване на приказки от романтическото движение за съжаление се отразява много малко на детската литература. Даже в ерата на Пост-модернизма, примерните приказки, които бяха с малка епическа стойност, все още процъфтяваха, и до известна степен, това бе с пълно основание. Обаче, това било далеч по-продуктивно за детската литература да извика отново или да реконструира дидактиката на популярната епика. Децата се нуждаят от приказки не само, за да разчетат принципите на доктрината, те също се нуждаят от тях, защото “си мислят”, че в приказните условия могат да открият фундаментални истини, скрити в приказките дълго преди да могат да мислят с абстракции. Струва ми се, че съвременните книжки с картинки за деца изглежда внушават тази достоверност все повече на вяра. Авторите на тези книги най- вероятно не са съзнавали факта, че, чрез възвръщането на мъдростта като отчетлив признак на изкуството за разказване, те възобновиха една дългогодишна характеристика на традиционното изкуство на разказване на приказки.

ІV.

От многобройните черти, свързващи детската литература с традиционното изкуство на разказване на приказки има трета, която заслужава да се спомене: разказването на приказки изисква определен тип личностни качество. Според Уолтър Бенжамин, само някой, който може да разкрие себе си пред другите, с охота дискутиращ собственото си положение, може да приеме съвет от другите. Едно фундаментално изискване в изкуството за разказване на приказки, това е, че разказвачите са хора, които са открити и искрени, дълбоко приети и признати в обществото, не изключително частни или уединени личности, обхванати от субективистична самота. Бенжамин описва пред-частната личност като такава, която се отнася към себе си не като единица, а като типична или представителна и затова подхождала да разказва приказки за себе си, които другите ще намерят интересни и ще заслужават да се запомнят. Този тип личности се открояват в противоположност на съвременната личност, която се възприема като напълно уникална, субект, който “ не може дълго да се изразява чрез примери от най-важното за него, личност, която е неспособна да се посъветва” / Бенжамин 1982 /1968/: 87/. Съвременният роман се занимава с такива индивиди, с каквито наистина само романите могат, за тях е невъзможно да се разказват приказки / в традиционния смисъл/ за такива хора.

Децата изглежда че са изключение от този модерен опит на уникалност. Великите теоретици на детството от Русо до тези от двадесети век, признават децата за създания, които свързват себе си с уникална хармония с природата, света и космоса. Романтиците сполучливо смятат детето за щастливо, ако има само маргинален смисъл на развитие по отношение на своята индивидуалност, затова това становище за нас остава интегрирано с живота, толкова дълго, колкото е възможно, като част от естествена необходимост и единство. Няма значение колко хиперболизирани изглеждат тези теории за детството, те на практика рефлектират върху социалната реалност. Конвенционалните отношения към децата не им дават радикален субективизъм. От конвенционална гледна точка, децата не са уникални човешки същества, но те са доста общ тип, за които приказките може да се разказват с традиционен маниер. В съвременното общество детето е все още жизнен субект за разказване на приказки.

Даже когато хората считат, че като правят услуга на децата чрез приписването им на широко безпроблемна, пред -модерна индивидуалност, представяйки си, че децата ще бъдат по този начин защитени от страдани и подтискане на съвременната субективност и самобитност, това отношение остава приписвано и вменявано му от възрастните, към които децата могат, но по никакъв начин не трябва, да привикват. Обществото има нужда да вярва, че модерното, нещастно, индивидуално съзнание често вече афектира детето. Опитът на детството от този особен вид е неподходящ материал за детската литература, свързана с традиционното изкуство на разказване; детската литература, която опитва да изрази чувството на самота у децата, безпомощност, объркване ще се нуждае да намери други епически форми, защото в това отношение традиционното изкуство на разказване няма да е задълго полезно, дори не в полето на детската литература. Традиционните истории не могат да бъдат разказвани за такива самотни и нещастни детства; ето защо детската литература, която си остава свързана с традиционното разказване, среща препятствие.




V.


Аз описах един социален и културен феномен: в областта на детската литература традиционното изкуство на разказване на приказки е било запазено, откакто литературата на осемнадесети век най-общо все повече се дистанцира от традицията. Само по-късно става явно, че традиционното разказване на приказки губи почва в полето на детската литература. От 70-те, романите за деца, публикувани в скандинавските, англо-американски и немско-говорещи страни, например, все повече изглежда следват модела на съвременния роман, който се отказал от традицията на разказване на приказки.
Обаче, това по никакъв начин не показва, че разказването на приказки напълно е изхвърлено от детските книги, като това е специално функция на запознаването на децата с книжовността и литературата е още незаменима. Разказването на приказки налага ограничения на литературата, докато я обогатява същевременно, кара такава литература да се въздържа от употреба на многобройни литературни техники, особени за съвременната проза. От друга страна, може да включва повече от каквото се счита за остаряло и следователно табу в литературата за възрастни. В ортографските култури, на детската литература й е уникално разрешено да съживи и възобнови традиционните форми на устна поезия, факт, който често предизвиквал завист у онези, които пишат литература за възрастни. При близък обзор, дидактическият компонент на детската литература също изглежда завиден, придал истинска епическа природа. Откакто се изпълнява функцията на даване на съвети и внушаване на мъдрост, разказването на приказки в детската литература още заема „място в живота”, което литературата за възрастни в широка степен е загубила вследствие на нейната характерна загуба на функционална цел. Начинаещите читатели се нуждаят от литература, за която има нещо разпознаваемо специално.
Напротив, третият аспект, с който се занимах по-горе, се основава на проблематичен въпрос. Отнася се до конструкция на средната класа за детството, историческата природа, на която дълго е призвана и която не задълго изглеждаше универсално валидна. Въпреки всичко, този модел на детството по никакъв начин не е чист продукт на идеология. От гл.т. на психологията на развитието, не изглежда неподходящо да припишем на децата по-малко радикална, повече не проблематична и безгрижна форма на индивидуалност, отколкото на опита на възрастните. Досега както се посочва тук, съвременната детска литература правилно следва модела на детството и средната класа. И все още това не е цялата истина. Животът на детето не може да се възприеме просто извън ограниченията, които му се налагат от тази гледна точка на детството. Усложненията на модерния субективизъм са безспорно непознати на децата; детската литература днес осъзна това и привлече вниманието към по- проблематичните изживявания на детството. Всъщност, чрез артикулирането им, съвременната детска литература се освободи от обичайната принадлежност на традиционното изкуство на разказване и, правейки това, стана вече по-достъпна, до някаква степен, за техниките на съвременния психологически роман. Естествено, детската литература може само да го стори, където не е длъжна да въвежда децата в литературата: с други думи, в творби, предназначени за читатели на възраст над девет или десет.

Отпратки и цитирани творби:

Бенжамин, Уолтър
1982_/1968/ „Разказвачът на приказки” в „Илюминациите”, редактирана от Хана Айренд и преведена от Хари Зьон, 83-111 /Лондон: Фонтана /Колинс/.
Ехлич, Конрад, ред.
1980”Erzahlen in Altag” /Франкфурт: Сухр-камп/
Еверс, Ханс-Хейно, ред.
1984 „Детсто-юношеска литература през Романтизма” /Щутгарт: Реклам/
1991 Меркел, Йохан и Майкъл Нейгъл, ред.
1982 Рьориг, Лутц и Сабине Винкер Пиефо, ред.
1990„Разказвачеството в съвременните общества” /Скриптовалия 22/ /Тюбинген: Нар/
Превод Мария Чулова