Реквием за нашата памет
На А. Ахматова
Пред вратите обречено млъкваш.
По земята – пак вик или вой ...
Под нозете върти се кълбото
И обрасват гробове в трева.
Пред вратата подобните люде
Все очакват без вик или стон,
Без надежда в несбъднато чудо,
Но безмълвно задават въпрос:
Колко носейки да издържи може
Този слаб, онемял човек?
Бягат тръпки студени по кожата.
В бездна тъне цял сребърен век...
Ти стоиш пред вратата на пъклото
Със пресъхнала, свита уста.
Изтерзан е живота от мъките,
Но стих капе през всяка сълза.
Пръстите от бял сняг са по-бели.
Натежава яката в ръка.
А вратата мълчеше – зад нея
Стих след стих идат и се редят.
Не сонети, не станси, не фуги
Падаха върху масата с лак.
Заклинание на вечни мъки
Разпити, съд, клевета.
И днес всичко е там и все също.
В горнилото на времената
Забравено всичко е – ужаса,
Тръпките, бледността на ръката...
Само в книгите, в старите снимки
Безпросветна тъгата личи.
Паметта ни обвита във дим е,
А кръвта ни във пясък изтича.
Вдига се пак зарята на Изток.
Неизвестен е пътят напред.
Бъди щастлив ти! Но завинаги
Не забравяй скръбните стихове.
Превод: Елена Коматова
